Темата
за ангелите в световното изобразително изкуство е най-общо казано,
основополагаща. Нито едно течение, движение, интелектуалнo-естетическа
общност - от къснoсредновековния неоплатонизъм през романтизма,
оскаруайдовият естетизъм и дендизма, готическата естетика и хорор -
визията на Хичкок не може, не е могла и няма как да се сбъдне без тях.В
буквален превод от гръцки „Angelus” означава „посланик” на Божествената
воля и нейният изпълнител на Земята. Той има своите синоними във всички
древни религии на Изтока. В гръко-римския пантеон той се персонифицира
като Меркурий и Юпитер.Ангелът е едновременно символ на “ероса” и
“танатоса” – животооплодителен и смъртоносен. Той е чин от небесното
войнство в строга йерархия . Йерархия, в която последният е падналият
Сатанаил. Точно този, който е научил хората да творят изкуство, да
правят музика, театър; научил е жените да се гримират, за да бъдат
привлекателни и така вековечно да репродуцират първородния грях. За да
стане поднебесният свят по-голям от небесния. За да подкопае престола му
- не със сурова строгост, а с красота. С една дяволита както бихме се
изразили днес мимикрия.Когато един художник като /всъщност не като,
защото той е / Васил Петров, интерпретира темата за ангелите, дори и да
не си го признава, той мисли за това и имплицитното му първопрозрение
експлицира в картини- сладостни, томителни, тревожни…много често
сладостно-томително-тревожни, в които обаче иначе безполовия ангел е
Жената. Не андрогин, не хермафродит, а красива желана жена.Всеки творец
има правото на своя персонална митология.Друг е въпросът дали
емоционално или критически ние ще възприемем митологията на Марк Ернст,
Дали, Пикасо, Рьоне Магрит, тази на Георги Машев, Гошка Дацов, Николай
Райнов и Никола Кожухаров. Но само фактът ,че Васил Петров рисува
картини, които ни карат/поне мен/ дa си спомняме всичко това, е
показателен. Той е достоен син на първородния грях-„ангел”, т.е.посланик
на тежнения, мечти и съмнения, името на които, както е казано в
Библията,е легион.
Доц. Д-р Петър Змийчаров
Знаците...
Знаците... те насочват,
подсказват, провокират, превеждат създават и възстановяват представите
ни за неща, които са съществували и съществуват. Знаците са тема, в
която от много години Васил Петров дълбае и преосмисля
чрез своята живописна изразност. Провокиран от случайните си попадения
било в старинни текстове, легенди или предмети, той се опитва да
балансира тази информация чрез своята многопластова живопис и лична
естетика. В този смисъл е близък до философията на Сосюр, приемайки
произволността на знака без непременно да търси връзка с неговото
значение, както това е при Платон и Аристотел. В повечето случаи знакът,
е повод да развие сюжетната линия, но в процеса на изграждането й се
появяват и непреднамерени знакови решения, имащи чисто естетска роля.
Изглеждащи на пръв поглед странни и неподчинени на определена идея, но
обединени в ансамбловото си звучене, знаците при Васил Петров
имат ролята на катализатор, който трябва да провокира асоциация, мисъл,
емоция, да се свърже с паметта и едва тогава, те да се изпълнят със
съдържание. Запомнящите се от предишни изложби картини от поредицата „Тенгри”, „Тринадесетия знак”, „Сътворение”, „Моряшка икона”, „Панацея” с новата експозиция „Знаците” получават своеобразно продължение.
Deanna Russell
МИНИСТЕРСТВО НА КУЛТУРАТА, ГАЛЕРИЯ „СРЕДЕЦ”
Живописта
на Васил Петров е сложна не само технологически - с наситената си
фактурност, прецизираните живописни подложки и богатството на вальори,
но и смислово. В неговите картини рядко срещаме сюжети, опростени до
една локална тема, затворени в едно изречение. Дори, в на пръв поглед
традиционния натюрморт, Васил Петров вплита интригата на дълъг, сложен и
увлекателен разказ, пълен с очарователни прилагателни, поетични детайли
и изненадващи реминисценции.А фигуралните му композиции без колебание
бих определил като „евокативно вълшебство”, при което призоваването на
духове е израз на висока духовност. За него рисуването наистина има
ритуален характер. То е жест, издаващ дълбока и тревожна мисловност,
наситено е с много пластове и знаци, които ни водят из един живописен
лабиринт, в чийто криволици се докосваме до езотерични и мистични
намеци, поетична еротика и сякаш подчертават казаното от Хегел, че
красивото определя себе си като сетивно провиждане на идеята. Може би
затова емоционалния и смислов център на тази експозиция е Окото - знак
едновременно на сетивното и на интелектуалното умопостигане. Окото е
„тринадесетият знак” /Змиеносецът – Духът – Пазител/ в символиката на
Васил Петров. Тук то не е затворено в триъгълник като традиционен
християнски /или масонски/ символ, а в едва доловим квадрат както в
даоистката традиция на избраните безсмъртни – насочено колкото навън,
толкова навътре в себепознаването. А в много култури изобразяването на
око без клепач е символ на същността и на познанието на Бога. Може би
затова Окото на Васил Петров сумира в ретината и зеницата си елементи на
традиционния и египетски зодиак, на тринадесетия знак – като извор на
вълшебни флуиди, на пречистването на светлината...А защо не и като
напомняне, че в цялото си световно културно многообразие идеята за Бог е
извечна и една. Днес е прието да вярваме, че според мистиците нашият
свят е само сън, а истинският свят се намира именно в Божествената
единичност. Следователно Окото трябва да се приема в двоичното му
значение на действителност и извор и с това бележи свръхсъществуването
на най-дълбоката същност на Бог.Авицена интерпретирал Окото като
„двустранно схващане” в смисъл на интуиция, т.е. като интуитивно
разбиране на свръхрационалната мистична истина. От келтската култура до
ритуалната мистика на масонството, Окото е физическата гледна точка на
видимото слънце, а от гледната точка на звездите - Словото, Божествения
Разум, Творческото Начало.Вгледан в картината на Васил Петров аз обаче
си мисля и нещо друго - зрението е Желание!Окото е това, което ни
открива жената, в която да се влюбим. И пази образа й в нас дори, тогава
когато уморени от любов затваряме очи.
